С „Опенхаймер“ това беше в много по-силна степен, но и тук ще е така – повечето хора няма да са особено доволни от новия филм на Кристофър Нолан, но ще предпочитат да не си го признават и ще се правят, че им харесва. В залата, в която бях аз, преобладаващата публика гледаше в захлас и дори вцепенение, но в никакъв случай с възторг. Жената до мен често си цъкаше в телефона – не защото там имаше нещо важно, а защото скучаеше. А цялата й компания от четирима души видимо не вдяваше по-голямата част от случващото се на екрана. Накрая коментарите им, които дочух, бяха в стил „очаквах повече, очаквах друго, но пак беше ок“.

Ще има обаче и такива зрители като мен, които са харесали филма повече, отколкото са предполагали, но също няма да горят от желание да си го признаят. Около „Одисея“ се създаде твърде много „лоша слава“, и то в никакъв случай без основание. А ПР-кампанията в негова защита е толкова масирана и блудкава, че човек с право би се подразнил. Пълно е и с „критици“, които го хвалят абсолютно неаргументирано, така, както хвалеха и „Дюн“ или пък „Барби“. Със сигурност, както и при „Опенхаймер“, в киносалоните сега ще влязат хора, които реално не искат да са там – не и точно за този филм. Но, разбира се, това няма да е първият път, в който дават пари за нещо, което им е било излишно.

Първо по най-важния въпрос – за хубавата Елена, която тук се играе от чернокожата Лупита Нионго (както й сестра й Клитемнестра, съпруга на Агамемнон, която Омир не е обявил непременно като близначка – те се раждат едновременно, но от различни бащи – а по-скоро като сестра). Приемам я в тази роля и смятам, че хейтът срещу нея е пресилен. Още повече, че освен красива, е и много добра актриса, за разлика от безличната и доста стандартна като красота Даян Крюгер в „Троя“. За да бъде жена, заради която може да пламне война с „1000 кораба“, тя трябва да е била доста различна от повечето наоколо, и ако във версията на Нолан това означава чернокожа – защо не. Но тогава нямаше нужда да се вкарват и други важни тъмнокожи персонажи (единият кандидат-жених е афроамериканец, поетът-разказвач е рапърът Травис Скот, сред войниците на Одисей също има тъмнокожи, като например Елпенор, а най-верният му лейтенант е чудесният актьор Химеш Пател, по произход индиец). На такъв фон гарвановочерната Елена, съгласете се, вече не изпъква като нещо толкова уникално.

Ясно е, че кастингът за „Одисея“ е правен от уоук-съображения и няма нужда да ни се развиват други теории, с които да се оправдае това. Не сме чак толкова тъпи, въпреки че упорито ни смятат за такива. Фактът, че Кристофър Нолан не е некадърник (всъщност той е обратното на некадърник, един от гениите на днешното кино), в случая не го спасява от угодническата роля, в която по една или друга причина се е поставил. Има нещо тъжно във факта, че толкова велик режисьор, който само с името и таланта си е способен да вкара милиони (голяма част от тях заблудени) зрители в киносалоните, до такава степен е станал част от уоук-културата. Но вместо да я брани открито и аргументирано, предпочита да се прави на ударен и да търси какви ли не други мотиви за решението си.

Казано обобщено – Лупита е дразнещ, уоук избор за тази роля, но я играе чудесно и в никакъв случай не предизвиква присмех и подигравки на екрана. Впрочем, на филма като цяло е много трудно да се присмееш – той взима цялата история твърде насериозно, без капчица хумор (за разлика от омировия оригинал, където има доста такъв), и успява да те накара да й вярваш, буквално те потапя изцяло в нея.

Да продължа с останалия каст, който също е много критикуван, и може би не без основание. Сина на Одисей Телемах в изпълнение на Том Холанд го приемам и не ми се струва неубедителен. Успява добре да предаде сложния характер на героя – храбър, амбициозен, но и много наивен. Бившата жена Елиът Пейдж, за когото се очакваше, че ще играе Ахил (!?), в крайна сметка се оказа кастнат съвсем уместно – в образа на невинния войник Синан, от когото до последно всички крият, че Троянският кон всъщност е гениално коварство на Одисей. Неговият герой е ключов за целия филм, а транс актьорът го представя повече от убедително. Безумно е обаче, че минаха толкова седмици и месеци, без да се направи опит за опровергаване на тъпата конспирация за Ахил. Продукцията се държеше гузно, сякаш знаейки, че дори и невинна в случая, има достатъчно други причини за угризения…

Шарлийз Терон като самотната нимфа Калипсо? Добре стои, въпреки че е отслабнала прекалено много, и добре играе, но човек трудно забравя, че това е именно Шарлийз Терон. Присъства по подобен начин, както Анджелина Джоли в недооценения епос на Оливър Стоун „Александър“ като майката на македонския пълководец. Холивудска красавица, която трудно приемаш във филм за последните десетилетия от Бронзовата епоха.

Зендая като богинята Атина? Също неубедителен избор. В „Еуфория“ и „Дюн“, които е снимала успоредно с „Одисея“, стои много по-добре на мястото си. Сцените между нея и Мат Деймън сякаш са сред най-слабите в целия филм. Затова пък има много силно присъствие на Джон Легуизамо като слепия свинар на Одисей – Евмей, и на Робърт Патинсън като най-злия жених Антиной:

Самият Мат Деймън като Одисей, при всичките ми първоначални резерви, че е твърде холивудски и модерен за този герой, създава изключителен образ – автентичен, нюансиран, достатъчно драматичен. Излъчва едновременно сила и слабост, хитрост и благородство. През цялото време осъзнаваш, че е Мат Деймън, но въпреки това не можеш да оспориш въздействието му, поддаваш му се, то те превзема. Това е актьорско изпълнение, което заслужава поне номинация „Оскар“, ако не чак статуетка. Без съмнение други актьори биха стояли много по-убедително като Одисей (сещам се за Адам Драйвър, Том Харди, Крисчън Бейл, но защо не и някой по-неизвестен), но това не омаловажава постижението на Деймън.

Основният кастингов проблем, като изключим расово-етническия уоук меланж като цяло, е Ан Хатауей в ролята на Пенелопа. Тя изглежда прекалено градски и съвременно, през цялото време си остава онази Хатауей от „Дяволът носи Прада“. В повечето сцени е мелодраматична и плакатна, като цяло неубедителна. Играе така, сякаш е насила там. Вината надали е точно нейна – просто не е за този образ. Да бяха взели Пенелопе Крус – тя поне носи същото име като героинята, и със сигурност щеше да придаде много по-точно нюансите в нея.

И още една критика, преди да премина към плюсовете – финалът е някак си претупан и форсиран, в емоционална тоналност, която няма нищо общо с атмосферата преди това. Патетично, мелодраматично и дори леко пародийно завършва всичко. Изглежда като трейлър за предстоящо продължение (сакън!).

Но достойнствата на „Одисея“ са много повече и в крайна сметка, поне за мен, натежават. Преди всичко – чисто драматургично филмът е блестящо замислен и разгърнат, ако не броим финалните две минути. Нолан е знаел какво точно да направи с епоса на Омир. Разминаванията с оригиналния сюжет са приемливи и оправдани, още повече, че тук става въпрос за митологична творба, а не за реална историческа фактология.

Филмът е опус не просто за войната като разрушителна сила на цивилизацията – той е дисекция на чувството за вина. Вината у мъжа – съпруга, бащата, приятеля и пълководеца, вечно раздиран между чувството за дълг и усещането за справедливост. Угризенията на най-великия хитрец в световната история, че неговото коварство е довело до нещо лошо. Усещането за историческа и неутешима обремененост – да спечелиш една война, но да загубиш почти всичко след това.

В сценария на Нолан, за разлика от Омировия текст, скитанията на Одисей след Троя се тълкуват и като начало на нашествията, съборили бронзовата цивилизация. Най-провокативното историческо хрумване е именно свързването на скитащите гърци с по-късно наречените „Морски народи“. Това превръща пътуването на Одисей в история за началото на Бронзовия крах. Друг е въпросът, че в един момент тази идея е прокарана ненужно директно – сякаш самите герои са осъзнавали в коя епоха се намират и каква нейна катастрофа предстои. Можеха поне да го сложат в устата на Травис Скот (реално неизползван достатъчно като образ, въпреки хубавия си глас) като монолог зад кадър, вместо да го вкарват в диалог между героите.

Препратките на филма към съвремието, в което продължават да се водят войни от алчност или просто от омраза и желание за мъст, се долавят отчетливо, без да са плакатно формулирани. Като цяло въздействието на „Одисея“ е именно такова – филм срещу войната и воюването, който не спестява нищо от високата цена на всяка подобна победа.

И още една критика – екшън-сцените са слаби. Всъщност, те никога не са били силната страна на Кристофър Нолан. Кулминационната схватка между Одисей и женихите в Итака продължава достатъчно дълго, но не показва почти нищо. Преди това филмът не ни е спестил нито кръв, нито жестокост, но вендетата на героя срещу враговете му е реализирана в изненадващо цензурирана форма, която дори не би могла да мине за символична или метафорична. Почти като отбиване на номера. Някой друг режисьор вероятно би се справил доста по-добре поне с това. А за схватки като онези в „Троя“ с Брад Пит и Ерик Бана да не говорим.

Но във всяко друго отношение – дизайн, пейзажи, кинематография, костюми, музика, звукова картина – „Одисея“ изглежда зашеметяващо. Филм от онези, за които бяхме готови да смятаме, че вече не се снимат и няма никога да се снимат. Магическо преживяване в тъмния салон, което нито един уважаващ себе си киноман не бива да заменя с гледане на дивана вкъщи. Отсега си представям реакциите на този тип зрители, които ще пропуснат филма сега, за да си го изтеглят отнякъде след половин година. „А, той не бил нищо особено“, „На няколко пъти заспах“, „За това ли беше целият този шум“…

Това всъщност са двата вида глупаци, които ще гледат „Одисея“. Едните ще са влезли в киното почти случайно, подведени от шума и рекламата, неподготвени, с отдавна ампутирана мисъл и емоционална интелигентност. Другите ще са си спестили 7-8 евро сега, за да се направят на големи специалисти после, гледайки разсеяно филма, докато замезват вкъщи и си го слагат на пауза, за да отидат до кухнята. За съжаление, и едните, и другите са достатъчно много.

Ситуацията около „Одисей“ е подобна като при „Опенхаймер“ – с тази разлика, че този филм е далеч по-завършен и смислен от онзи. Но и в двата случая основната му зрителска маса ще е от случайни хора, повечето от които дори няма да си признаят, че са останали разочаровани или че не всичко са разбрали.

„Опенхаймер“ беше скандално слаб и неубедителен, но преди три лета малцина смееха да кажат това открито. Днес вече той е тотално забравен (за „Барби“ пък да не говорим) – никой не би си го пуснал да го гледа отново. За сравнения с класики на Нолан като „Престиж“, „Интерстелар“, „Генезис“ и дори „Дюнкерк“ въобще и дума не може да става. Там темата за угризенията и вината беше нескопосано претопена в доминиращия сюжет тип „Моцарт срещу Салиери“, в сблъсъка на главния герой със завистливия му душманин. Робърт Дауни-джуниър направи прекалено добра роля, с която фактически измести акцента на целия филм.

„Одисея“ е връщане на корифея Нолан към по-високите му нива като творец. И ако не беше принуден да прибегне до такъв уоук-кастинг (още по-тъжно е, ако не е бил принуден, а наистина вярва в този избор), щеше наистина да създаде шедьовър, за който да се говори години и десетилетия занапред. В сегашния си вид филмът е обречен да бъде гледан предимно от погрешните хора и мълчаливо харесван главно от онези, които принципно са били готови, и са имали достатъчно основания, да не го харесат.