Макар и далеч от съвършен, филмът с Яна Маринова подсказва правилната посока и начин българските творби да достигнат до широка публика

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 13 януари

“Цялото семейство, заедно с бабите и дядовците го гледахме в захлас”. “Българското кино не е умряло!”. “След Дзифт, мифт, Кецове, мецове и прочие простотии през последните години, това филмче става”. “Това е втората българска продукция след „Под прикритие”, която ми харесва”. “Засегната е доста наболяла тема – как да се привлече вниманието и уважението на днешните пубертети. Бях скептично настроен в началото, но си заслужава!”. “Фенка съм на старите български филми. Новите не ми харесваха. Но този много ми допадна – само краят е малко незавършен, но играта на актьорите е отлична”.

Такива са повечето отзиви отзиви в социалните мрежи за новия български филм “XI а”, който беше излъчен по празниците от bTV по-малко от година след премиерата му на голям екран. В кината родните продукции се радват на мимолетно кратък живот. Това е донякъде обяснимо – салоните нямат интерес да въртят прожекции пред символична публика, а тя самата е не просто разглезена от блокбастъри, но и с трайно деформирани критерии какво се съчетава най-добре с пуканките и царевичния чипс. Излъчването на български филм в националния тв праймтайм броени месеци след създаването му (и то в добре избран момент) обаче му осигурява максималната възможна аудитория и никак не е учудващо, че “XI a” стана една от най-обсъжданите теми във и извън виртуалното пространство.

Много зрители останаха с погрешното впечатление, че това е пилотен епизод от нов български сериал – не само заради отворения финал, но и заради познатите от други поредици актьорски лица. Както и заради лустросания, типично телевизионен имидж на продукцията, който не е характерен за преобладаващо артистичните и преднамерено лишени от блясък родни кинопремиери.

Но защо обръщаме толкова внимание на поредното от дузината родни заглавия, които запълват годишния кинорепертоар? Толкова ли са заслужени възторжените отзиви за “XI а”? С какво той се превърна от интригуващо събитие в явление, заслужаващо по-специално внимание?

Похвалите за него в никакъв случай не са незаслужени, макар и да звучат леко пресилено и излишно приповдигнато. Факт е, че телевизионната аудитория не е така взискателна като киноманите, които дават между 6 и 10 лева за билет в мултиплекса. Когато гледаш един филм напълно безплатно в хола си, нормално е да си далеч по-склонен да го харесаш. “XI a” обаче успя да изпъкне сред родната продукция с няколко важни неща. Преди всичко – поставя теми и въпроси, които са близки до ежедневието не само на всеки млад човек днес, но и на всяко семейство. Историята за младата учителка по литература, която успява да намери път към душите и умовете на разглезените си ученици, не е нито оригинална, нито непозната. Такива сюжети обаче, кой знае защо, отсъстваха от повечето нови български филми напоследък. Техните автори предпочитат да ни се доказват с уж по-дълбокомислени, алтернативни и заслужаващи държавно субсидиране сценарии. Снимат в черно-бяло или в убити тонове, избират си някакви маргинали за главни герои и дълбаят ли, дълбаят в някакви национални пост-социалистически комплекси.

“XI a” не е такъв. Да, факт е, че подозрително много прилича на холивудски филми като “На учителя с любов” и “Опасен ум” и на българската класика с Невена Коканова от 1973-а “Най-добрият човек, когото познавам”. В по-ново време обаче не се бе появявала родна творба, която да лансира простички, чисто човешки и педагогически ценности, и да ги защитава със средствата и естетиката на съвременното кино и риалити-феномени като “София – Ден и нощ”.

Обективната критика изисква да не премълчаваме леко мудното действие, липсата на достатъчно хумор в диалога и преиграването на някои от по-младите актьори. В ролята на учителя-философ-каратист Николай Сотиров също се престарава в декламирането, сякаш чете текст на рекламен клип за луксозни японски автомобили. Някои от сцените са комични, а търсеният ефект е бил драматичен, и обратното. Като цяло обаче кастингът на “XI a” е отличен. В поддържащите роли се запомнят изявите на Бойка Велкова, Башар Рахал и най-вече на познатите от “Откраднат живот” хубавици Ралица Паскалева и Дария Симеонова. А титулярката Яна Маринова напълно заслужено е получила актьорска награда от фестивал в Ростов на Дон за превъплъщението си като учителката със смело сърце и тяло на танцьорка.

Но най-голямото достойнство на “XI a”, което всъщност го превръща в явление, е добре уцелената формула. Претенциите на този филм не са по-големи от реализацията му. Сътрудничеството между продукцията и bTV, която все повече инвестира не само в българско телевизионно кино, но и в киноразпространение, е най-ефикасният начин творбата да намери своята таргет-аудитория. А тя, в случая, е една от най-трудните за достигане. И целта, както можете да се убедите от коментарите в почти всеки интернет-форум, е постигната.

Този филм е далеч от класата на онези, с които други държави всяка година кандидатстват за “Оскар”. Но по-важното е, че “XI a” е смислен и добре заснет, непретенциозен, но старателно реализиран и симпатичен художествен факт. Едва когато българската киноиндустрия си създаде трайния навик да произвежда поне няколко такива творби годишно, ще се получи необходимото израстване – и на публиката, и на творческата гилдия, което рано или късно ще ни постави на картата на качественото европейско и световно кино.

Така че – адмирации за “XI a” въпреки всичките му недостатъци и стискаме палци за вече снимащия се “XII a”. Звучи парадоксално, но е факт – телевизията не е в ролята на убиец, а на съживител за модерното българско кино.