„Дяволското гърло“ е сериалът-явление, който ще запомним от тази пролет. Останалите елементи от рейтинговата война не изненадаха с нищо, но и не разочароваха
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 14 юни
С финала на „Гласът на България“ в неделната вечер пролетният тв сезон официално приключи. Хората вече са настроени на съвсем друга вълна и трудно се задържат пред телевизорите преди залез слънце. Но какво все пак ще запомним от поредната бясна рейтингова надпревара, в която и тази пролет бяха хвърлени много пари и енергия – до степен човек чак да се чуди струвал ли си е целият този напън?
Събитие на сезона
Без съмнение, това е сериалът „Дяволското гърло“, чиито 12 епизода Нова телевизия излъчи от края на февруари до 23 май. Слабо е да се каже, че той предложи рядко срещано в телевизионното ни кино качество – някои от елементите му просто са пионерски и революционни за него. Като се започне от операторската работа, монтажът и цветовата обработка (кадър по кадър) на изображението, които създават изцяло кинематографична визия, мине се през музикалното оформление и се стигне до актьорската игра, в която имаше сериозни постижения. От силната роля на Теодора Духовникова не сме изненадани – тя е един от най-многостранните таланти на българския театър и кино, но сега показа способности и в типично холивудска екшън-роля. Още по-впечатляващи обаче бяха изявите на Христо Петков, Лидия Инджова, Стоян Радев и Стефан Денолюбов, а харизматичната тийнейджърка Павела Апостолова стана звезда буквално в рамките на една седмица и стигна до кориците на лъскави списания като „Дива“. Дори Владо Карамазов, който често залага повече на чара, отколкото на актьорския си талант, тук не дразнеше толкова – може би защото самият му образ беше написан с лека ирония и някак си му отиваше да бъде засенчван и поучаван от Духовникова.
Но най-голямото достойнство на „Дяволското гърло“ е добрият сценарий и чувството за мярка. Фабулата не залитна в досадни плакатни послания или в евтини трикове за поддържане на зрителското внимание. Филмът остана реалистичен от първата до последната минута, но същевременно беше зареден с напрежение и мистицизъм. Развръзката беше хем неочаквана, хем изглеждаше напълно логична и мотивирана. Колкото и да ти се иска да се заядеш за нещо – ей така, по инерция, и за да се спази традицията – не можеш. А фактът, че сериалът е напълно конвертируем и би се гледал с интерес в която и да е държава по света, е допълнителен бонус, който всъщност не би трябвало толкова да вълнува тукашната публика. Но не е никак маловажен и заслужава специален акцент.
Другите сериали
„Откраднат живот“, реализиран от същия продуцентски екип и финансиран от същата Нова телевизия, извъртя пореден сезон, който в самото му начало мнозина смятаха за излишен. Нова болница, някои нови герои и сюжетни линии, но като цяло все същите, вече леко изхабени, междуличностни взаимоотношения и медицински казуси. Актьорската игра тук не е върха, героите продължават да си изчакват репликите, за да изрецитират своята, но може би като за сапунка с толкова много епизоди и по-различна таргет-аудитория това не е чак толкова неприемливо. Затова пък монолозите продължават да са все така добре написани и да вълнуват по-романтичните зрителки. Макар и вече да го гледаме с лека досада, това е сериал, който ще остави голяма празнина след себе си и трудно ще бъде изкопиран с друго заглавие и тематика.
Третият опит на Нова в българското телевизионно кино – „Господин Х и морето“, поверен на продуцентската къща на Нико Тупарев, беше толкова звучен провал, че хората дори вече забравиха, че е съществувал. Калин Врачански в образ, подобен на Тодор Колев от „Опасен чар“, но без никакъв истински хумор в сценария. И всичко това компенсирано с яко актьорско преиграване… Трагедия, сервирана като комедия.
„Столичани в повече“, който вървеше по Би Ти Ви, и дело отново на вездесъщата компания на Милошев и Нейков, пък е феномен като драматургично дълголетие. Там изобретателността на сценаристите заслужава поздравления – държат сериала актуален към проблемите на днешния ден и умело миксират сериозни теми с комедийна трактовка. А още по-голяма е заслугата на актьорите, които не преиграват и не се опитват с маймунджилъци да разсмеят публиката, компенсирайки сценарната немощ. Играят автентично, пък ако някой се засмее на ситуацията – засмее се. Ако не се засмееш, пак намираш достатъчно причини да следиш историята.
Риалити формати
И този сезон изобилстваше от такива, но поне липсваше дразнител и разочарование, каквито неизменно бяха последните сезони на „ВИП Брадър“. „Като две капки вода“ отново беше рейтингов шампион и имаше защо – всяка концертна вечер беше микс от забавни ситуации и артистичност, а конкуренцията между участниците не прерастваше в злоба. Тази година може би за пръв път обаче публиката престана окончателно да вярва, че изборът на песни за изпълняване е резултат от чист жребий и случайност. Имаше твърде много шлагери, които изглеждаха като „концерт по желание“ за участниците и това вероятно е било дори клауза в договорите им.
„Мастър шеф“ в ефира на bTV отново протече образцово от първото до последното си предаване – за пореден път отлична селекция от участници, кинематографично майсторство в представянето им, чувство за мярка в създаването на драматизъм между конкурентите. До финала достигнаха трима достойни кандидати и триумфира видимо най-добрата измежду тях – Радка Булман. Ако това шоу изобщо има някакъв недостатък, той е в това, че не се развива на живо, в реално време, а е заснето седмици и дори месеци предварително. В крайна сметка това оказва влияние и публиката почва да търси под вола теле, да гледа на събитията като на нещо изцяло режисирано и неавтентично. Колкото и ограничен да е бюджетът, с който се снима един иначе толкова завършен във всеки компонент продукт, вероятно може да се направи така, че епизодите да се снимат максимално близо до излъчването им, а финалът да е изцяло на живо и поне едно от блюдата в него да се готви в реално време.
За конкурентното готварско шоу по Нова – „Hell’s Kitchen” – е трудно да се каже добра дума, ако го измерваме със същия аршин. Но ако гледаме на него главно като на сеирджийско риалити от типа на „Биг Брадър“, може и да намерим някакви причини да го следим с интерес. Този сезон вече окончателно си пролича, че не само самият шеф Виктор Ангелов зорлем се насилва да бъде лош, да крещи и да се заяжда – вече и самите участници умишлено влизат в подобна роля и изкарват от себе си пресилени емоции, за да се впишат в концепцията. Ефектът от това е нищо по-различно от комичен, и то не в хубавия смисъл на думата. Едно изнасилено във всяко отношение предаване, което, кой знае защо, продължава да има ефирен живот и да гълта луди пари от бюджета на Нова. Ако аргументът за това е, че има и гледаемост, бих отговорил: мерси за такава публика, братче! Да се каже обаче, че „Hell’s Kitchen” е провалът на сезона, би било пресилено и нечестно – от това предаване вече никой няма високи очаквания, така че то просто достави на зрителите това, което те знаеха, че ще получат.
Успоредно с готварските формати и по двете най-гледани телевизии продължиха и по-нишови риалити-шоута като „Смени жената“, „Мисия Нов Дом“, „Кошмари в кухнята“ и „Женени от пръв поглед“. Първите две са от ефира на bTV и това си личеше с просто око – там акцентът върху социалния елемент, поуките и драматичните лични истории е не просто осезаем, а на моменти направо прекален. Докато при тези на Нова, типично за нейната стилистика, неизменно се търсеше сеир и подигравка към някои от участниците.
Другата голяма рейтингова гордост на bTV – „Гласът на България“ – тази година като че ли за пръв път изведе до финала четирима участници, всеки от които би бил приемлив за широката публика шампион. Атанас Кателиев има всички качества да наруши традицията нито един победител в това шоу да не става истинска поп-звезда на българската сцена. Във финалния дует неговият ментор Графа обаче вложи прекалено много енергия и не е сигурно дали вотът на хората не е бил повлиян именно от това. Изглеждаше сякаш е въпрос на живот и смърт за Влади Ампов да спечелят. Няма лошо, но като цяло Атанас беше засенчен от своя гуру и не можа да заблести със собствена светлина. Дано тепърва да успее да го направи.
Феноменът „Стани богат“
Макар и рейтингът й да е далеч от почти милионната аудитория на скъпите формати на двете големи частни телевизии, викторината, която вече втори сезон се излъчва по БНТ преди Сънчо и новините, се утвърди като предаване със самостоятелен ореол и привлича възможно най-разнородна публика. Този сезон водещият Михаил Билалов окончателно се наложи като достоен наследник на Ники Кънчев, като в много случаи артистичният му талант върши отлична работа – особено когато трябва да се подсказва на някой участник с изненадващо ниска обща култура. „Стани богат“ постепенно се оформя като микс от полезна информация за любознателните и подигравчийски сеир, благодарение на невероятните екземпляри, които понякога сядат на стола на богатството. Чудесен начин да си припомняме, че нацията ни не е съставена само от умни хора с адекватна самооценка, а че „материалът“ е доста сложен за работа и с такъв не е никак лесно да се прогресира.
Казано обобщено,
това беше сезонът, в който телевизиите не ни изненадаха кой знае с какво (ако не броим неочаквано високото качество на „Дяволското гърло“), но и не разочароваха толкова, колкото са успявали друг път (ако забравим нелепия опит за комедиен сериал „Господин Х и морето“). Дали наесен ще е пак така? Ще ни сервират ли някой нов скъпоструващ провал? Или ще ни изненадат?