За всички, включително и за него, ще е добре, ако той има реална алтернатива за управлението на държавата, но такава засега не се вижда

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 21 юни

60-годишният юбилей на министър-председателя на 13 юни предизвика вълна от анализи, коментари и обобщения на политическата му кариера. Преобладаваха верноподаническите дитирамби, разбира се, но имаше и излишно злобни контра-обзори. Последните – каквито и да са мотивите и фактите в тях – най-малкото отиваха отвъд границата на доброто възпитание и вкус, особено когато става дума за нечий личен празник, при това без изобщо той да е бил натрапван на публичното пространство с някакво помпозно отбелязване.

Но все пак, седмица по-късно, нека направим още един по-безпристрастен анализ на феномена Борисов и отговорим на въпроса има ли култ към неговата личност и има ли управлението алтернатива в обозримо бъдеще. Доколко почиват на реални аргументи приказките, че политическата му кариера е в своя залез, че на електората му е писнало от него и от ГЕРБ и само чака удобна възможност, за да ги свали от власт?

Реално този човек е начело на изпълнителната власт, с едногодишно прекъсване, вече цяло десетилетие. Преди това четири години беше кмет на столицата. При такова продължително присъствие в управлението всякакви анализи от типа „какво полезно е свършил и какво е развалил“ до голяма степен са безсмислени. Даже и да приемем, че са прави онези, които смятат, че повече е навредил, отколкото допринесъл, след толкова много спечелени от него избори очевидно тяхната аргументация е субективна и изкривена. Или по някакъв начин влиза в противоречие с мнението на повечето избиратели, които сигурно имат мазохистични склонности, щом продължават да гласуват за него. Срещу такъв мазохизъм как да се бориш?

Лично аз смятам, че присъствието му по върховете на властта е по-скоро полезно, отколкото вредно, но също така мисля, че липсата на сериозни негови алтернативи, годни във всеки един момент да му отнемат общественото доверие, не се отразява никак добре нито на него, нито на държавата. Ако си послужим с любимите и на Борисов футболни сравнения, той прилича на несменяем шампион в държава със слабо първенство, който все повече губи реална спортна форма и не е готов за сериозни предизвикателства. Най-добрите отбори, знае се, са тези от шампионати с яростна конкуренция, и затова до финалите на евротурнирите достигат предимно английски, испански, немски и италиански тимове.

Борисов обаче виновен ли е, че, както се казва в една поговорка, „в страната на слепите едноокият е цар“? Ако е толкова лош, колкото опонентите му твърдят че е, защо вече толкова пъти никой не може да му изземе скиптъра от ръцете?

Реално погледнато, лидерът на ГЕРБ е много по-силен, енергичен и полезен, когато има насреща си съперник, който го застрашава. Нещо като Бегби от книгата и филма „Трейнспотинг“, който само чака някой да му се изрепчи, за да изпадне в екстаз от тази дързост и да отиде да го набие. Спомнете си как на скорошните европейски избори той посочи като свои съпернички Корнелия Нинова и Елена Йончева и впрегна целия си реторичен талант срещу тях. С вродения си усет за политическа драматургия индиректно, под сурдинка, Борисов припозна като противник и доскорошната си дясна ръка Цветанов – умело го вкара в образа на човек, от който ГЕРБ категорично се е разграничава. Друг любим спаринг-партньор за него е президентът Румен Радев. И всеки, който си мисли, че Борисов не е издигнал умишлено Цецка Цачева срещу него, за да спечели именно той и да има с кого да се джафка и да сваля напрежението от себе си, е наивник. В предишни периоди в подобна роля на боксови круши влизаха и Сергей Станишев, и Пламен Орешарски, и Георги Първанов, и някогашният му началник в МВР Румен Петков. Противопоставянето му със Слави Трифонов пък беше кратко, състоя се в студиото на шоуто му и завърши с бърз технически нокаут. Възможно е да има и мач-реванш на едни предстоящи избори, но и там резултатът едва ли ще бъде много по-различен.

Общото при всички тези противопоставяния е, че съперниците на Борисов не притежават дори малка част от неговата харизма, артистичност, народняшка реторика и бърза съобразителност. Тук е и лесният отговор на уж сложния въпрос има ли Бойко алтернатива за управлението на държавата. Аз понеже не съм нито социолог, нито професор-депутат от гражданската квота на БСП, мога без риск, че това ще навреди на кариерата ми, да го кажа директно – при този електорат, при този човешки материал – засега не. Само когато се появи лидер с адекватни на неговите гореизброени качества, които простолюдието да харесва непоколебимо, и който – важно уточнение – да е лидер на проевропейска, конструктивна и добре структурирана политическа сила, тогава въпросът за алтернативата на ГЕРБ би стоял реалистично. На този етап ситуацията при опонентите на Борисов е по-скоро „гладни кокошки просо сънуват“.

Но понеже наистина ми се иска той да има алтернативи и да се чувства много по-мотивиран, отколкото е в момента, нека все пак изброя личностите, които най-много се доближават до образа на негов потенциален детронатор.

Корнелия Нинова? Нека не подценяваме нейните качества, особено след поредната й опитомяваща редиците на БСП акция на последния конгрес. Като реторика, сила на характера и умение да импонира на широки народни маси тя е своеобразна алтернатива на Борисов – но само в рамките на тази партия. Нинова е човек с несъмнен талант, но политическата сила, към която принадлежи, не просто го лимитира – тя го и деформира като през някакво криво огледало. Едно и също качество у Бойко и у Корнелия изглежда коренно различно, когато е пречупено през призмата на партиите, идеологията и историческото им наследство. В момента Нинова е достигнала своя таван на политическо развитие. На конгреса тя гордо изтъкна, че ако е мислела повече за себе си, а не за партията, днес щеше да е председател на Народното събрание. Иронично, но факт – това е максимално високият пост, който тази жена може да заеме в българската държавна йерархия и донякъде е жалко, че не го е заела. Няма кой да оцени саможертвата й.

Мая Манолова? Тук чисто личностните качества (не толкова политически) изглеждат дори повече, отколкото са при Нинова. Омбудсманът привидно не е и рамкиран от мечешката политическа прегръдка на някогашната си партия-майка БСП. Ако не се кандидатира за кмет на София наесен, би било проява на малодушие, което електоратът няма да й прости, и тя ще се превърне в поредната Меглена Кулева на българската политика, чиято звезда ще залезе още преди да е напълно изгряла. Какви обаче са шансовете й да спечели този вот? Ако БСП застане открито зад нея – минимални. Дори и Слави Трифонов да впрегне цялата си продуцентско-концертна мощ в подкрепа на Манолова, позиционирането й като червен кандидат ще мобилизира дясната и синя столична общност срещу нея. Самият Слави също няма да е особено щастлив от този ефект. Ако са умни, социалистите биха могли формално да издигнат друг свой кандидат, за да не й навредят на имиджа, но неофициално да инструктират цялото си електорално ядро да гласува за Мая. Това няма да е някакъв нечуван прецедент в българската и световната политика и ако БСП въобще успее да го отиграе, би било белег за немислима доскоро зрялост и нейно израстване.

Но дори и Манолова да стигне до кметския стол в София – нещо напълно постижимо, това превръща ли я в реална алтернатива за премиерския пост на Борисов? Съмнително. По-скоро тогава тя ще влезе в ролята на поредната му любима боксова круша. Той ще я сочи с пръст за всеки възможен проблем в София и, дори и да няма предсрочни общински избори, още на следващия вот иначе симпатичната Мая ще падне от власт.

Румен Радев? Да се отричат качествата му и факта, че народът го харесва, е глупаво и късогледо. Но при президента нещата стоят частично както при Мая Манолова и частично както при Слави. „Топлата връзка“с БСП му тежи като воденичен камък, а без тази партия е съмнително, че може да се справи. Освен това Радев много бързо ще разбере, точно както и Трифонов, че е далеч по-лесно само да критикуваш, отколкото да взимаш реални политически решения и хората да те държат отговорен за всеки корумпиран чиновник, който ти или партията ти сте назначили където и да е.

С това прегледът на потенциалните алтернативи на Борисов, поне за обозримо бъдеще, в рамките на следващия мандат, приключва. Това не означава, че нацията ни не ражда и не притежава такива фигури. Просто на този етап няма харизматична личност, която да може да изземе ролята на бащица-спасител в очите на широките маси и да мобилизира еднакво както прогресивния, образован и проевропейски електорат, така и простолюдието от по-малките градове и селата, което да му се радва като на Бог при всяко негово турне с джипа.

Така че, навръх 60-годишния си юбилей, Бойко Борисов се намира в ситуация на почти безалтернативност. Не съм сигурен, че това му се отразява добре и че е толкова щастлив от този факт. Култ към личността ли е това, авторитаризъм ли е? Не мисля. Това е все едно да се твърди, че титлите на „Лудогорец“ до една са купени и нечестни – при положение, че просто съперниците им в лицето на „Левски“ и ЦСКА са слаби и се излагат във всеки по-решителен момент. Какво са виновни играчите от Разград?

Въпросът е поне останалите, на които персоната на премиера никак не се харесва и които мечтаят за трона му, да не живеят с глупави илюзии и да не изпадат в ролята на Красимир Янков от БСП, който за едно денонощие почти се виждаше като детронатор на Корнелия Нинова, но безславно си подви опашката в кулоарите на конгреса. Само реалистичен анализ на личностните качества на Борисов и въздействието му върху електоралните маси може да произведе достоен негов опонент.

Накрая най-вероятно ще се случи така, че той сам ще си създаде и отгледа алтернатива и реален съперник в българската политика. Не сте длъжни да помните тези думи, написани най-отзад в коментарна статия в някакъв вестник, но като нищо и този път ще се окажа прав, както неведнъж досега.