Сериалът ми е много по-добър от сериала ти

на

Какви са плюсовете и минусите на премиерната продукция на Нова „Пътят на честта“ и поредния сезон на „Откраднат живот“

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 20 септември

По отношение на българското телевизионно кино в Нова телевизия вече има трайно установена тенденция. За пореден сезон тази есен един сериал – в случая докторската сага „Откраднат живот“ – е повод медията да се гордее, че инвестира немалко пари в подобни проекти. И отново успоредно с това имаме премиерна поредица, която по-скоро е разочарование, отколкото хит.

„Пътят на честта“ е семейна сага с криминални елементи, която мнозина удачно определиха като микс между „Дяволското гърло“ и „Седем часа разлика“. Реализиран е от продуцентската къща на Маги Халваджиян, която правеше и втория от гореспоменатите сериали. Тя се оформя като основен конкурент на „Дрийм тийм“ (създала “Откраднат живот“, „Дяволското гърло“, „Дървото на живота“ и „Столичани в повече“), ръководена от Евтим Милошев и Любо Нейков. Стартът на поредицата беше колеблив и разочароващ до степен, която пораждаше несигурност дали въобще си струва да бъде следена по-нататък. Събитията в първия епизод (нетипично за гост-режисьор от ранга на Виктор Божинов) бяха разказани хаотично и объркаха голяма част от публиката. Някои от сцените, като например едно убийство с пистолет в една лодка насред река, бяха нелепо бутафорни и приличаха повече на пародийни скечове. В следващите епизоди обаче „Пътят на честта“ започна да напипва верния ритъм и успя да създаде достатъчно интрига за по-внимателните и мотивирани зрители. Вече е значително по-добре, но първоначалните грешки можеха да бъдат избегнати. Все пак, ако си от онези хард-фенове на българските сериали, които си имат любими актьори и актриси, имаш достатъчно причини да го следиш – нищо, че почти по всички показатели отстъпва и на „Седем часа разлика“ (отново по сценарий на писателката Милена Фучеджиева), и на „Дяволското гърло“, признат от много хора за своеобразен връх в родното телевизионно кино досега.

Титулярката Силвия Петкова, в ролята на борбената овдовяла майка Кера, е актриса с особена харизма, която често поляризира публиката. Първоначално образът й изглеждаше някак си абсурден, почти нелеп, но постепенно тя успя да го изгради, нюансира и превърне в правдоподобен характер. За другият основен актьор – Ивайло Захариев – най-краткото и точно определение е написаното от зрителка в един форум: „бяхме забравили колко зле играе“. Може да ти бъде симпатичен само ако не очакваш от него кой знае какви артистични изригвания и ако намираш недодяланата му игра за хашлашки чаровна. Захариев прилича не на професионален актьор, а на натуршчик, който обаче си е спечелил кръг от фенки именно с това, че не може да бъде друг.

В поддържащи роли виждаме други двама любимци на женската публика, на които обаче не липсва актьорска харизма – Симеон Лютаков и Веселин Плачков. И двамата са в образи, които следиш с интерес и би ти се искало да присъстват повече в сюжетната линия и в кадър.

Но най-интересното нещо в сериала е героинята на актрисата Галя Александрова – свекървата Бонка, която отприщва цялата си ненавист към овдовялата снаха. Този образ първоначално също дразнеше със своята свръхтипизация. Повечето реплики на Бонка са автентични и характерни за почти всяка свекърва под слънцето, но апломбът, с който актрисата ги произнася, плюс сгъстяването им в кратки отрязъци от време, я превръщат в нещо средно между пародиен образ и героиня от филм на ужасите. С течение на времето обаче публиката започна да свиква с този колкото зловещ, толкова и карикатурен архетип, и с все по-голямо любопитство следи действията му. Ако друго не се запомни от „Пътят на честта“, свекървата ще бъде запомнена със сигурност.

За съжаление, сред останалите действащи лица почти няма известни имена. Екранът до такава степен е доминиран от непознати физиономии, че човек неволно започва да се пита дали това не е някакво псевдо-риалити от типа на „София Ден и нощ“. Да, вярно е, че когато в един филм е пренаселено с харесвани, но изтъркани от употреба муцуни, зрителската досада също е налице. Но когато един сериал има многопластов сценарий с претенции за нещо повече от кримка и семейна сага, предоверяването на недотам доказали се актьори е по-скоро грешка, отколкото удачен ход. В добавка към това режисурата е някак си неуверена и на места сякаш напълно отсъстваща. Актьорите са оставени да си „изчакват“ репликите като в училищна театрална трупа, а в доста от сцените израженията им са странно сковани и понякога направо абсурдни.

Казано обобщено, „Пътят на честта“ е сериал, който трябваше да бъде заснет по-добре. Личи си, че е бързано по време на снимките и при монтажа и са останали някои недомислици. Продукцията ще допадне на заклетите телеманиаци – на онези, за които един български филмов проект винаги е за предпочитане пред един турски такъв или пред някакво зле продуцирано риалити-шоу. Ако зрителят обаче има изградени критерии за телевизионно кино и харесва родни образци като „Дяволското гърло“, Под прикритие“ и „Дървото на живота“, ще му е доста трудно да обикне и следи редовно премиерното предложение на Нова телевизия.  Но все пак, нека повторим – постоянството, с което тази телевизия инвестира в българско телевизионно кино, заслужава аплодисменти – независимо, че невинаги резултатът е добър. Ако не друго, така поне медията си измива очите заради безумията, които нерядко ни е сервирала под формата на риалити-проекти.

Успоредно с „Пътят на честта“ стартира и осмият сезон на „Откраднат живот“, чието подзаглавие сега е „Кръвни връзки“. Тук усещане за хаос, неуверена режисура и абсурдни персонажи никога не е било налице. Наистина е смайващо как досега са минали над 350 епизода от тази сага, без качеството на поднасяното съдържание да се влоши осезаемо.

Завръщането на екран на първоначалните титуляри Димо Александър Алексиев е като живителна глътка въздух за много зрители, и то далеч не само заради силната харизма и на двамата актьори. По този начин сериалът прави своеобразно завръщане към началото си, хвърля мост към завръзката на цялата сага. И това се случва тъкмо навреме – нито по-рано, нито по-късно отколкото е трябвало.

Преди два сезона много зрители си мислеха, че взаимоотношенията между героите в тази поредица вече са изчерпани и че тя няма какво повече да даде от себе си. Но също както в „Столичани в повече“ – другият хитов проект на същата продуцентска къща, само че реализиран за bTV – и тук сценаристите съумяват буквално да правят от нищо нещо. Събитията в отделните епизоди са все така реалистични и почерпени директно от болничната действителност. Актьорската игра невинаги е на ниво – и тук го има онова взаимно изчакване на репликите – сякаш за да бъдат осмислени по-добре от зрителя. Но най-силното нещо в този сериал са монолозите зад кадър, които стават все по-смислени и дълбоки като послания. Заслужава си човек да следи „Откраднат живот“ дори само заради тях, и то с диктофон, за да си ги пуска след това отново и отново. Продуцентите не биха сбъркали, ако издадат тези монолози в книжен том – сигурен съм, че той би имал голям пазарен успех.

В Нова телевизия хитро са се усетили, че не бива двата й сериала да вървят един след друг във вечерния праймтайм, а е по-добре между тях да се вмъкне сървайвърското риалити „Игри на волята“. Така преходът между качествено телевизионно кино, каквото е „Откраднат живот“, и проект с компромисни характеристики и отделни елементи, какъвто е „Пътят на честта“, се случва някак си неусетно. И много зрителки заспиват в 23 часа с усмивка на лице и утехата, че тяхната свекърва не е чак като леля Бонка от епизода, който току-що са излъчили…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s