Българинът по инерция отказва да повярва, че този път е изтеглил дългата клечка. Докато нещата са под контрол, недоволството от този контрол ще се засилва. Трябва ли обаче да станем зле, за да се успокоим, че никой не ни тормози самоцелно?

Жителите на Барселона сигурно също се изкушават да се разхождат в хубавото време, но улиците на каталунската столица са празни.

„Щом богослуженията не са отменени, значи и разходки по Графа може“. Българинът не обича да се чувства прецакан, а най-прецакани са онези, които се чудят защо положението не е толкова зле, колкото в други страни.

Безпрецедентният православен Великден тази година роди немислимо до вчера противопоставяне – хората, които няма да отидат на църква срещу онези, които все пак ще отидат. Недоволството срещу решението на синода да не отмени богослуженията (изпод което няма как да не прозира и алчност към приходите от продадени свещи, които иначе ще бъдат пропуснати) е породено и от загриженост за всеобщото здраве, и от най-обикновен, първичен страх, че така заразата може да плъзне и сред най-дисциплинираните хора. Но в този масов протест се съдържа и нещо по-примитивно – добре познатата по нашите ширини логика „защо само аз да съм прецакан“. Оказва се, че за някои хора е по-лесно да приемат и преглътнат ограниченията, които им се налагат, само ако те важат в същата и дори в по-силна степен и за всички останали.

„Щом аз не мога да се разхождам в парка и на Витоша, значи никой не бива да стъпва и в църквите“. „Откъде накъде ще затварят пазарите, а няма да затварят храмовете на Великден?“.“С тази обща лъжичка за причестяване тези хора не осъзнават ли, че си подписват смъртната присъда?“. Всъщност, съпричастието към здравето на другия е най-малката мотивация за негодуванието. Основната движеща сила е нежеланието да жертваме повече права и свободи, отколкото би жертвал някой друг около нас. Лишенията ни са длъжни да застигат и всички останали наоколо. А най-добре е даже, ако може, други да търпят повече от нас. Тогава ще сме най-спокойни и в хармония със себе си.

Фактът, че тази парализирала целия свят пандемия, на нас като по чудо ни се разминава с много малко жертви и заболели, обаче не ни радва достатъчно. Бързо-бързо свикнахме с този факт, приехме го за даденост, и сега започваме да подозираме, че нещо не е наред, че някой си измисля целия този проблем просто защото така му отърва. Колкото по-дълго положението е държано под контрол, толкова повече ще нарастват не само конспиративните теории, че всичко е една гигантска измислица, но и натискът ограниченията да падат и животът да се връща към нормалното си състояние.

Подобно елементарно мислене не е типично само за българите – то е налице и в другите страни. Но у нас е особено силно, защото ние повече от всички други държави наоколо имаме късмет. Изтеглили сме дълга клечка – дали по някаква случайност, дали заради здравия си български ген, дали заради прословутите имунизации от времето на соца или (което е най-вероятното) просто защото тук бяха взети навременни и достатъчно категорични мерки. Сега обаче стигаме до парадокса благоприятната ни ситуация да се превръща в проблем за по-нататъшното овладяване на епидемията. Нищо чудно някъде дълбоко в душите си хора от щаба и правителството вече да се надяват броят на заразените да расте с по-бързи темпове, защото само това би намалило натиска за разхлабване на ограниченията. Един типично български парадокс, който сигурно няма аналог в Европа и света в момента…

А какво да кажем за онези хора, за които успехите ни в борбата с тази епидемия (те са статистически факт, който е трудно да бъде оборен и от най-черногледите) са непредвиден и нежелан развой на събитията? И такива има, и то немалко. Усещаме ги по нервния негативизъм, с който посрещат всяка новина, всяка предприета мярка. По същия начин по времето на Първата световна война Ленин стискал палци Русия да губи всяка битка и положението в родината му да става все по-зле, за да може народното недоволство да расте, да се подкопават устоите на империята и да се улеснява планираната болшевишка революция. За такива хора изненадващите ни успехи във войната с коронавируса носят двойна тежест. От една страна са поставени на трупчета техни бизнеси или други интереси, а от друга – традиционният им критичен патос е силно затруднен. Те няма как да поддържат досегашната си реторика, без открито или тайно да зоват положението у нас да се влоши.

Размахването на заплахата „ау, икономиката!“ е може би най-коварното лицемерие на днешния ден. Защото за каква „спасена икономика“ би могло да се говори, ако интензивните отделения и болниците се препълнят с хора, а стотици хиляди легнат по домовете си болни или просто попаднат под двумесечна задължителна карантина? Тук дори не калкулираме „цената на смъртта“, която на Запад анализаторите отдавна са изчислили и извели като важна част от икономическото уравнение. Плашенето с икономически трупове е много по-зловредно и коварно от плашенето с морги и погребения. Дефакто то не чертае по-различна картина за страната ни – просто цели подмяна на дневния ред и неистово търси катаклизъм, за който после да се търсят виновници. Казано обобщено – доста хора у нас копнеят ситуацията да се влоши, за да могат да бъдат адекватни с критицизма си. Защото в момента той е по-скоро нелеп.

Но Великден все пак дойде, въпреки че тази година българинът няма да похарчи за него онези 200 милиона лева, които е пръснал по миналогодишния. Повечето хора ще пропуснат църквите и богослуженията – не само защото се страхуват, а защото са благоразумни. Онези, които все пак ще отидат да се молят в храмовете, очевидно биха вършили и други недотам отговорни неща, даже и ако вратите им бяха насилствено затворени. Но тяхната налудничавост, свещена простота или както искате другояче я наречете, не бива да провокира своеволия и от страна на по-разумните миряни.

Нека да не преекспонираме опасността от онова, което ще се случи в църквите, а да мислим повече за собствената си дисциплина. Още по-опасно е поведението напук – „щом тях ги пускат на богослужение, аз също ще си правя каквото си искам“. Сега просто не е моментът да се чудим дали не сме прецакани повече от останалите или не. През последните месеци понятието „прецакани“ за милиони хора по света придоби съвсем други, направо космически измерения. Но българите, колкото и да се дразнят някои, са прецакани възможно най-малко.