Дали ще е за ковид-мерките или за предстоящите избори, обществото е трайно разделено на две отделни писти по всеки важен въпрос

С всяка следваща драматична дилема, пред която сме изправени, става все по-ясно едно нещо: днешното общество – и то далеч не само българското – е трайно разделено на две отделни писти по всеки важен въпрос. По теми като мерките срещу ковид-епидемията (за или против разхлабването им), по важни политически въпроси (Борисов или Нинова, Путин или Навални, Байдън или Тръмп, Слави Трифонов или Христо Иванов), в спорове като този за плоския или прогресивен данък, да се подпомагат ли ветераните от естрадата или не… хората са на двата отделни полюса и няма никакво придвижване от единия към другия или поне малко към средата им.

Тази промяна в механизма, по който се заражда и функционира общественото мнение, не е от днес, нито от вчера, но се случва неусетно бързо, в рамките само на едно поколение. Никога досега не сме били свидетели на такъв значителен скок, към който много хора просто не смогват да се адаптират. Това в най-силна степен важи за политиците, но и за анализаторите на обществените процеси, също и за журналистите, мнозина от които звучат все по-смешно и дори нелепо. Те сякаш продължават да живеят и работят с убеждението (което доскоро може и да не е било лишено от основания), че с думите, а евентуално и с действията си, могат да променят нагласата към себе си или към един или друг жизненоважен проблем. Не – това просто вече не е така. И не се отнася само за българското общество – колкото и да сме свикнали да приемаме, че ако се случва нещо лошо, то обикновено става само по нашите земи. Навсякъде е така – хората просто са спрели да се вслушват в когото и да било и в каквото и да било, ако то се отличава от тяхното мнение. Даже не просто от тяхното мнение – от тяхното желание. Желанието вече измества мнението, доминира над здравия разум.

В епохата на всепроникващите социални мрежи, когато всеки индивид вече „сам си е медия“, в апогея на шестващите фалшиви новини и набързо скалъпени сайтове, готови да бълват заглавия, задоволяващи потребителите им, изглежда все по-невъзможно някой да разубеди другиго за нещо.

Красноречив пример от последните дни е спорът да се отварят ли ресторантите от 1 март или не. Разделението на обществото ни по въпроса е толкова диаметрално, че е напълно безполезно да има каквато и да било дискусия, да се представят различните гледни точки. Колкото и лекари и математици да обясняват как заведенията не бива да отварят, защото това ще доведе до много повече болни и починали, едва ли има и един привърженик на другата теза, който да е склонен да се съгласи с тях и да промени позицията си. Обратното също е факт – какъвто и оптимизъм да се демонстрира, че през март положението няма да стане по-зле от сегашното, даже и при отворени ресторанти и кафенета, притеснените за своето и на близките си хора здраве няма как да го осмислят и приемат. Всеки бяга в своята писта и се интересува какво става в другата само дотолкова, доколкото това може да му даде повод да изразходва доза отрицателна енергия.

Отровният ефект от това, че все повече заживяваме в балон, в който можем да си създадем комфорта да не търпим чуждо и неизгодно мнение, тепърва ще се усеща още по-силно. Ако въобще го усетим – по-скоро ще търпим последиците му, без даже да ги осъзнаваме. Подобна ситуация прави всяко общество – не само българското – на практика неуправляемо, неподатливо на насочване и на убеждаване, че дадено решение, дори и неизгодно за част от хората, е по-полезно за цялостната общност. С всяка изминала година за държавниците, незисимо дали в България или в далеч по-развити държави като Щатите, Великобритания, Франция или Австрия, ще става все по-невъзможно да контролират нагласите, очакванията и мненията на хората, които формално са ги поставили на власт. Даден политик ще бъде одобряван само тогава и дотолкова, когато и доколкото изповядва някакво конкретно мнение и предприема действие, обслужващо конкретен интерес на отделния индивид. Във всяка друга ситуация, по друг принципен въпрос, този политик или държавен администратор може да бъде заклеймяван, посочван като виновник за всички беди, сполетели същия индивид и семейството му, или най-малкото тотално игнориран.

Примери като скорошния от Мелбърн, където правителството наложи пълен локдаун в разгара на най-важното спортно събитие за годината – тенис турнира Аустрелиън оупън – и безцеремонно застави публиката да напусне трибуните по средата на играещия се мач, ще са все по-рядка екзотика. Това за нас днес са като новини от един друг свят. Тук, а и не само тук – подобна самодисциплина и подчиняване на държавническо решение, колкото и непопулярно, пресилено и дори абсурдно да изглежда пунктуалното му прилагане – са елементи от фантастиката.

Но понеже се задават избори, би трябвало отсега да е ясно за всички, които влизат в кампанията с надежди, че тя може нещо да промени. Пистите и коловозите, по които всеки отделен гласоподавател и политическо ядро се движат, са очертани още преди месеци. Преминаването на хора от едни релси към други е почти невъзможно и никакви рекламни клипове, медийни атаки, компромати и обикновени подигравки няма да променят тази ситуация. Даже напротив – могат само да втвърдят ядрата и да ожесточат избирателите. Слави Трифонов може да си говори каквото си иска в собствената телевизия – типичен пример за „балон“ от ново време – но то надали ще увеличи периферията на потенциалния му електорат. Също така и нищо не е в състояние да разубеди феновете му, решили още преди година, че ще гласуват за него, без да се интересуват от никакви детайли на платформата му, има ли разум и перспектива в нея или няма.

„Господарите“ могат да се подиграват на Марешки и Валери Симеонов колкото си искат – това няма да откаже привържениците им да гласуват за тях. И двамата, при цялата карикатурност на новия им съюз са типични представители на „реалната политика“, олицетворявана от хора като Тръмп, Макрон, Борис Джонсън, а в миналото – от прусаци като Бисмарк. 40 стотинки по-евтин бензин или с 20 по-евтин аспирин, или пък някакво друго популистко, но конкретно действие или обещание оттук нататък ще се ценят все повече и повече вместо абстрактните „европейски ценности“, разделение на властите, либерализъм, медийна свобода и прочие добродетели, приемани от широките маси като нещо виртуално, сюрреалистично.

Целият обществен живот днес, и в частност политическата дейност, ще е зависим не от изкуството да убеждаваш някого в (евентуално) добрите си намерения, а в умението да насъскваш хората от своя собствен мехур срещу останалите. В таланта на реториката, с която ги караш да се чувстват все така добре, осмивайки противниковата идеология. Ето защо резултатите от предстоящите избори ще бъдат огромна изненада за много хора, живеещи в близкото минало и в тогавашните, вече безвъзвратно остарели, рамки на държавничество и опозиционност, пропаганда и агитация. Но за електоралните мечти и реалности тепърва ще говорим по-детайлно.