Не е забавно

Ain’t it fun when you’re always on the run
Ain’t it fun when your friends despise what you’ve become
Ain’t it fun when you get so high
Well…that you just can’t come
Ain’t it fun when you know that you’re gonna die young

It’s such fun

_{Питър Лохнър през 1976-а, година преди смъртта си.}

Да, тази песен я знаем предимно от версията на Guns N’Roses, излязла в техния албум с кавъри „The Spaghetti Incident?“ в края на 1993-а. Там вокалите са поверени на финландеца Майкъл Монроу от Hanoi Rocks, а Слаш прави невероятно соло (това е и последното му студийно участие с групата, преди да я напусне). Но оригиналът е написан от един легендарен музикант от Кливлънд, който си отива от този свят още ненавършил 25 години – Питър Лохнър (Peter Laughner).

В това „прото-пънк“ блус парче е събран целият порив към самоунищожение на този певец и китарист, когото лекарите предупреждавали многократно, че ако не спре с алкохола и наркотиците, краят му е неизбежен. В следващите месеци сякаш е искал да сбъдне собственото си пророчество…

Лохнър се вдъхновявал от творци като Боб Дилън и Лу Рийд, но не смеел да записва парчетата си в студио. Смятал, че не са достатъчно комерсиални, че няма да се харесат на нито една група и звукозаписна компания, нито на феновете в кливлъндските рок-клубове. Повечето изпълнения на Лохнър, издадени посмъртно десетилетия по-късно, са импровизации, запечатвани върху касетки.

Конкретно този запис е от концерт в Кливлънд през 1975-а. Три години по-късно, когато Лохнър вече не е между живите, парчето ще бъде върнато към живот от групата Dead Boys, където свири неговият съавтор Cheetah Chrome, и придобива по-широка известност. Но никой не го изпълнява с толкова страст, болка и вдъхновение, колкото Питър Лохнър. А звукът на китарата му е неподражаем – нито Слаш 18 години по-късно, нито Джим Уилсън от Henry Rollins Band през 2001-а успяват да се доближат до неговата магия. Тук сякаш Джими Хендрикс, Лу Рийд и Боб Дилън са се събрали в едно.

Можем само да си представяме как би се развила кариерата на Лохнър, ако не беше си отишъл толкова млад. Със сигурност щеше да е един от най-големите музиканти на последните десетилетия.