Не, не е само от русофилство. Причините за странното отношение на много нашенци към войната са по-дълбоки и комплексни. Но да ги превръщаме в мишена е още по-глупаво

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 4 март

Дотолкова сме свикнали да се разделяме на две по всеки по-щекотлив въпрос, че вече не се учудваме от нищо. От 24 февруари насам българското общество ври и кипи от спорове и взаимна враждебност по повод войната, поведена от Русия срещу Украйна. В пространството се сипят обиди, довчерашни приятели се „разприятеляват“ във Фейсбук и Туитър. Половината профили са с украински знаменца, но всеки от тях има по дузина познати, които тайничко „лайкват“ публикации, защитаващи официалната руска позиция.

Като цяло медийната среда в България е на страната на мира и на цивилизования свят. Не се изисква особено голям интелект, за да вземеш тази позиция – достатъчно е да си способен на поне малко съпричастност и съчувствие към жертвите и ранените (и от двете страни на фронта), към милионите бежанци, към хората, живеещи вече в постоянен страх и стрес в безброй украински градове и села. Емпатията и пацифизмът са инстинктивни реакции на човешката душа.

Другата гледна точка – на стискащите палци за Русия, които със затаен дъх следят военните комюникета на „минобороны“ и броят нанесените поражения, е неофициална. Тя не ври като антипутинския гняв, а клокочи главно под повърхността. Налудничавите гласове, подкрепящи Путин, са единици, но под техните мнения във Фейсбук се появяват подозрително много харесвания и те не принадлежат само на платени руски интернет-тролове, в съществуването на които надали вече някой се съмнява. Сред тях, както и сред идолизиращите генерал Стефан Янев, всеки може да види изненадващо голям брой свои познати и дори приятели. Видимо интелигентни хора.

Ситуацията изглежда странно позната – и ковид-пандемията раздели хората по подобен начин, а от другата страна на барикадата се оказаха изненадващо много хора, които сме смятали уж за разумни и човечни. Анализатори съзират специфични психически отклонения в склонността да отричаш опасността от заразата и да се бунтуваш срещу мерките за ограничаването й. Вероятно ако се направи изследване припокриват ли се множествата на ковидиотите и на днешните путинисти у нас, сечението им ще се окаже близко до стоте процента.

Но само в подобна лудост, или пък в доброто старо българско русофилство ли могат да се търсят причините за изненадващо широката проруска маса у нас? Толкова много ли са хората, жалеещи по времената Съветския съюз, по излъчването на централна московска емисия новини всеки петък, както беше едно време, по цветните телевизори „Темп“, „Юность“ и „Рубин“? Нима мнозинството българи наистина вярват, че човекът върху коня срещу парламента Александър II е бил наричан Цар-освободител заради Руско-турската война, а не защото е отменил феодалното крепостничество на селяните в империята си през 1861 година?

Не. Голяма част от българите са глупави, но чак толкова много не са. Никой не ламти нито да ходи на почивка в Русия, нито да си праща детето да учи там. Ако те пратят в служебна командировка и на заплата в евро в Москва или да отидеш на екскурзия в красивия Петербург – евентуално може, но дотам. За масовия българин цивилизационният избор е направен и няма връщане назад. Вярно е, че не осъзнава напълно привилегията си да е част от модерна Европа и от най-богатия и напреднал свят. Сигурно би я осъзнал само, ако тя внезапно му бъде отнета, както днес милиони руснаци са лишени от европейските си банкови услуги и възможността да пътуват където си поискат из континента.

Тогава откъде се взима цялата тази симпатия към руския имперски шовинизъм и антипатия към Украйна? Възможно ли е да е само от технократски възторг към бойната техника, която Москва демонстрира на Червения площад на 9 май всяка година?

А да не би толкова много нашенци да са запознати кой е Степан Бандера (с десетки паметници из цяла днешна Украйна), както и със зверствата на бандеровците срещу руснаци, евреи и поляци във времената на Втората световна, или с безчинствата на техните последователи в Донбас и Одеса от 2014-а насам? Нима са наясно с живота в оставения без водоснабдяване Крим, след като украинците заградиха с бент единствения течащ канал към уж „своите хора“ на полуострова? А да не би да са в течение на това, че животът на българските малцинства в бившата съветска република, а днес кандидатка за ЕС и НАТО, не е от най-приятните, и че явлението „украински нацизъм“ явно не е пропагандна путиновска фантасмагория? Едва ли. Информираността не е чак такава отличителна черта на масовия българин. Да, вярно е, че днешната московска пропаганда почти по сталински се стреми да изтъква тези неоспорими факти, а да заглушава всякакви аргументи в подкрепа на демокрацията и свободата на Украйна. Но тези факти не са част нито от кръгозора, нито от мирогледа и аргументацията на масовия българин, който днес тайничко стиска палци за Володя Путин.

Зад тази симпатия се крият далеч по-първични, атавистични подбуди и причини. Социалните антрополози отдавна са констатирали, че травматизирани хора и общества като нашето априори таят симпатии към фигурата на силния човек, на диктатора. Когато се чувстваш неуспял и „жертва на системата“, винаги си склонен да симпатизираш на политик, когото си виждал да язди кон гол до кръста, и който разполага с ядрено куфарче за ракети, които летят с над 9 000 километра в час. Подобна като произход е и симпатията към личности като Бойко Борисов или Румен Радев, които дори са позирали пред фотографи как правят набирания на гимнастически уреди.

Много български жени и майки просто се страхуват от налудничавата и доказана през вековете самоубийствена храброст на руския мъж. Те знаят, че тези хора са готови да умрат за някакви свои (почти винаги криворазбрани) идеали, че не се колебаят да влизат в конфликти. Впрочем, подобен психопрофил в нашето съзнание имат и украинците, олицетворявани с образите на братята-боксьори Кличко или новия шампион, надвил Антъни Джошуа – Олександър Усик. Но българите схващат днешното противопоставяне не като такова между два сродни и еднакво храбри и мъжествени славянски народа, а между Изтока и Запада, между Русия и Америка. И в този антагонизъм много наши сънародници и сънароднички инстинктивно застават на страната на „мъжкарите“, защото западняците в никакъв случай не се идентифицират с това определение… Да подкрепяш този, от когото се боиш, не е чак толкова безумна причинно-следствена връзка. Защо предизвиква такова учудване и присмех?

И на последно, и може би най-важно място –  за доста хора, смятащи се за интелигентни, прикритото стискане на палци за Русия е своеобразна днешна форма на дисидентство. Това е опозиция срещу една официална конюнктура и пропаганда, която все по-малко се отличава от путинската и сталинската такива. Медийното заглушаване на руските позиции в цяла Европа, едностранчивите репортажи на заклетите фенове на Джо Байдън от Си Ен Ен, непоследователното лицемерие на модерния либерален свят срещу Москва, от която продължава да черпи енергийни източници (да, по тръбата между Русия и Европа газта не спира да тече през цяла воюваща Украйна!), двуличното отношение на Щатите към това отвратително нещо, каквото е войната… Всичко това за доста българи са по-сериозни аргументи от традиционното русофилство или останалата по инерция симпатия към „генерала-герой“ Стефан Янев.

Проява не просто на недалновидност, но и на стадна глупост е позициите на тези хора да бъдат подценявани или обругавани по стара българска традиция. По този начин те само се втвърдяват още повече. Създава им се ореол на жертви и дисиденти, на бунтари срещу „казионната натовска и американска пропаганда“. И това ги прави лесна плячка за пропагандатори и манипулатори като лидера на „Възраждане“ или други рубладжии, вихрещи се из българския обществено-политически живот.

Хора като Путин и идеолозите около него добре знаят – ако успееш да влезеш в ролята на жертва, на онеправдан и нападнат, това те прави много по-силен. Затова и е абсолютно ненужно симпатизантите на Русия да бъдат сочени с пръст от някакъв криворазбран и безумен реваншизъм. Те не са непременно рубладжии, нито платени от Москва тролове – повечето от тях са хора, интуитивно избиращи на чия страна да бъдат, които очевидно не приемат за напълно чиста монета агитацията откъм Си Ен Ен или от устата на генерал Димо Гяуров. Но спокойно – тяхното съществуване няма да ни извади от редиците на прогресивните държави.

Българите са съпричастни с украинците и ще продължат да им помагат, с каквото могат. Това е гласът на разума и на човечността. Ясно е, че България е не просто на страната на цивилизования западен свят – слава Богу, тя е неразривна част от него, и това не може да се измерва само с броя на протестиращите срещу Путин по софийските булеварди. Няма нужда този факт да бъде отбраняван с допотопни изразни средства, насъскване на едни хора срещу други и призиви от типа „Да бойкотираме 3 март“, „Да взривим паметника в Княжевската градина“ и прочие. Ако в Украйна се е стигнало дотам да сменят имената не само на булевардите „Ленин“, но и на улици като „Тургенев“, „Лермонтов“ и „Пушкин“ и да ги кръщават „Бандера“, „Генерал Тарас Чупринка“ и дори „Джохар Дудаев“, нека ние не превръщаме София в Лвов. София, за щастие, не е нито Лвов, нито Киев или Москва. Тя е едно много по-европейско и не-руско, за щастие и не-нацистско и шовинистично място. Еднакво погрешно и глупаво е да стискаме палци за войнолюбеца Путин и амбициите му да възражда СССР, но и да надяваме щиковете срещу всеки, който по някакви причини, най-често неясни и за него самия, търси аргументи в тяхна защита.