Пропагандното риалити-шоу този сезон засенчи дори трошенето на шамфъстък със задник. Но кой ни задължава да се подлагаме на такава информационна лоботомия?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/в. „Уикенд“, 29 април

Има нещо иронично във факта, че апогеят на великденската телевизионна програма беше един полуфинал от „България търси талант“. Вече осми сезон самодейното шоу по bTV остава необясним рейтингов феномен – цялата страна се залепя пред телевизорите в неделните вечери, за да гледа как някой троши орехи и шамфъстъци със задника си, друг затваря врата на хладилник с шкембето си, дуо фрийкове надават скандинавски средновековен вой, а дългокос манекен просто думка на барабани на фона на световни хитове. Има и много танцови трупи, разбира се. Като цяло единствената проява на талант в този формат е дързостта да си въобразиш, че можеш да си интересен за някой друг извън роднините и съседите си. Затова и конкуренцията от смели кандидати с нереална самооценка е огромна, а четиримата съдии са в най-неблагодарната роля – да се чудят какъв комплимент да им измислят, без да копират „Ергена“ с неговото вече пословично „много мило“.

Но освен че влудява с посредствеността на изпълненията си, „България търси талант“ е телевизионен феномен и заради отличната си опаковка, която заслужава палец нагоре. Начинът, по който читалищни скечове и представления, достойни за някогашната детска рубрика „При нас е весело“, са презентирани като нещо уникално и невиждано, е висш пилотаж в монтажа, визуалните ефекти и компютърния дизайн. А превъзбудата на двамата водещи е направо заразна. В един момент човек започва да се пита – аз ли съм толкова тъп или тези три часа са олицетворение на тв абсурда? „България търси талант“ постига още нещо уникално – кара публиката да чака с нетърпение рекламните паузи, за да види най-сетне нещо смислено, някаква конкуренция между реални пазарни субекти, а не между самодоволни самозванци, подкокоросвани от могъщата тв индустрия.

Междувременно по другата най-гледана телевизия продължиха да ни сервират насила скалъпени скандали между готвачи, маскирани зад формулировката „кулинарно състезание“ – защото, нали знаете, хранителната индустрия е основен рекламодател и се нуждае от формална причина да си харчи бюджетите в предавания, които уж са свързани с гастрономия.

И тези два фарса, уви, бяха най-доброто – максималното, което вездесъщата фабрика за развлечение смогна да ни предложи навръх Великден, докато се борим с яйца, козунаци и агнешки бутове. През всяка друга година подобно падение би било неприемливо, скандално и повод за много повече подигравки. Но този сезон родните телевизии са принудени да следват още един дневен ред, който измести и засенчи печалните им опити да ни забавляват с абсурдни риалити формати. Става въпрос, разбира се, за отразяването на войната в Украйна.

В този изцяло нов, дебютен за тукашния ефир жанр (сякаш през последните десетилетия не е имало никакви войни по света, включително и съвсем до нашата граница), нашите канали се представят с пионерски плам и дръзновение. Спуснатата линия не просто се спазва съвестно – тя ежедневно се дообогатява от импровизации и самоинициативи. Нещо като „Българска телевизия търси талант“ – новинарска безпомощност, опакована в лъскава форма и насочена към клетото зрителско съзнание.

Целта очевидно е само една – създаване на чувство за вина у крайния потребител. На фона на ужаса, който методично му се сервира, той трябва да е гузен, че изобщо е жив и че диша, че все още има покрив над главата си и вода в чешмата си. Ако не изпитва никакви угризения, ако не се радва, че все още не са го лишили от тези неща (няма значение точно кой – дали Путин, Си Дзинпин, Виктор Орбан или Грета Тунберг), значи не е достатъчно уплашен, и пропагандният огън трябва да се увеличи…

Сагата с евакуираните от борда на кораба „Царевна“ български моряци е само един типичен пример. Отразяването на техните премеждия в нашето политическо и медийно пространство един ден сигурно ще се изучава – все някъде, ако не у нас – като учебникарски пример за долнопробен ПР и пропаганда. Давлението върху клетите хорица в никакъв случай да не споменават народността на онези, които са ги евакуирали от обстрелвания кораб, е позор, надхвърлящ обявяването за „нов световен рекорд“ на счупването на 20 шамфъстъка от един испански дирник в националния ни ефир, озвучено със симултанен превод. Сакън някой да не си помисли, че без руската помощ сънародниците ни нямало да оцелеят. Сакън някой да не съзре човешки образ, ореол на спасители, у путинските нинджи и изнасилвачи с буква Z на ръкавите!

А какво да кажем за онзи „почетен български консул“ в Мелитопол, който не бил отвлечен от „руските сили“, а само имал „за кратко проблеми“ с тях, но после седнал да празнува Великден на спокойствие със семейството си? Най-безумното в поредния риалити-скеч от украинските фронтове не беше старателното премълчаване от родните телевизии за какво, аджеба, наш дипломат може да има „за кратко проблеми“ с новата комендатура на града си, освен за подозрения в някакъв вид шпионска или подривна дейност, а абсурдния факт, че той даваше изявленията си не на български или украински, а на руски език! Външното ни министерство, разбира се, няма никакъв проблем с факта, че почетен български консул може да не владее езика ни. Но как ли другите му господари, онези в Киев, приемат факта, че той нарушава гласувания още преди две години тамошен закон, забраняващ официални публични изяви на друг език, освен на украински? Ако Сергей Семьонович не е научил български, а просто използва дипломатическия паспорт на страната по някакви свои лични причини, трябвало ли е нашето медийно пространство да се кахъри за съдбата му повече, отколкото за съдбата на всеки друг украински бизнесмен и политик от Запорожието? Но важното е, че беше създадена още една сценка тип „задник срещу шамфъстък“ – руснаците отново бяха споменавани като „похитители“, включително и на напълно невинни български дипломати. Нищо, че говорят не на наш език, нито на украински, а на чист руски…

Навремето имаше една брилянтна карикатура в „Стършел“ – тв приемник, излъчващ заставка „Повредата е във вашия телевизор“. Горе-долу такава е и ситуацията с българското медийно пространство в момента. По телевизията се излъчват абсурдни неща, изключващи каквато и да било аналитична мисъл и дори елементарна логика у зрителя. Но никой извън същия зрител не може да му е виновен, че във века на необятния Интернет и на либералния плурализъм на мненията, той може доброволно да се подлага на подобна информационна лоботомия.

Какъв парадокс, наистина – „България търси талант“ е по-фалшиво от рекламните блокове в паузите му. А новините преди това този сезон са по-безумни дори от „България търси талант“. Поне Христос Воскресе!