По въпросите за Украйна и за кризата сме далеч от единодушие с Брюксел.
ЕС не е София, нито жълтите павета са България
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 24 юни


Тези дни едно изследване на Евробарометър сред хората от 27-те страни на ЕС показа драстични разминавания между българските позиции по отношение на разгарящата се икономическа криза и спрямо войната в Украйна. Стана ясно, че докато в Евросъюза се плашат най-вече от евентуален ядрен конфликт и пренасяне на бойните действия и в други държави (35 и 34% средно за ЕС срещу съответно 25 и 21% у нас), тук основните страхове са именно от надвисналото като дамоклев меч обедняване заради инфлацията и енергийните проблеми (39% у нас срещу 29 в ЕС).
Подобно разминаване едва ли изненадва всеки трезвомислещ, но то по никакъв начин не беше отразено от действията на правителството ни през последните месеци. Затова и да се поставя съдбата на кабинета в различна плоскост от това генерално разминаване между електорат и управляващи е само нескопосан опит за отвличане на вниманието. Нещо като кампанията „за и против еврото“ отпреди няколко седмици.
Заклинанията, че заплахите за правителството са били заради „борбата с мафията“, а не заради незачитането на националните интереси и тоталното му разминаване с очакванията на избирателите, може да вършат работа върху няколкостотин квадратни метра жълти павета, но не по-надалеч оттам.
Още в първите дни след избухването на тази война писах в свой коментар тук, че липсата на „европейско единодушие“ у българите относно причините за избухването й и за изхода от нея далеч не е свързана само с доброто старо наше русофилство, нито е купена с рубли или насадена от вездесъщи интернет тролове. Още в началото на март беше ясно, че прикритото и вече все по-явно стискане на палци за Русия се превръща в своеобразна форма на дисиденство. Отвратителната официална пропаганда, изтъкана от взаимноизключващи се лъжи и нелепи интерпретации на очевидни факти, предизвиква съвсем логичен отпор и създава опозиция, която ще става все по-активна и застрашаваща европейския ни интегритет. А това би могло да се избегне – както с по-мъдра медийна стратегия от страна на основните информационни канали, така и от една по-балансирана международна политика на правителството ни.
„Проява не просто на недалновидност, но и на стадна глупост е позициите на „русофилите“, наричани още „русороби“, да бъдат подценявани или обругавани по стара българска традиция. По този начин те само се втвърдяват още повече. Създава им се ореол на жертви и дисиденти, на бунтари срещу „казионната натовска и американска пропаганда“. И това ги прави лесна плячка за пропагандатори и манипулатори като лидера на „Възраждане“ или други рубладжии, вихрещи се из българския обществено-политически живот“. Това написах тук в началото на март. Три месеца по-късно ясно се вижда докъде доведе ожесточаването срещу българите, които не мислят в унисон с Брюксел. Превърнаха Копейкин зорлем в герой и идол. А можеше да не му правят такава услуга.
Изследването на „Евробарометър“ днес показва, че за Българите Евросъюзът далеч не е такова олицетворение на демокрация, свобода на мненията, толерантност към различните и уважение към историята. У нас процентът на хората, убедени в уникалността на ЕС като многодържавно обединение, е двойно по-малък от средния за всички нации в него. И тази центробежност, този процес на дезинтеграция, само ще се засилва, ако официалната пропаганда откъм Брюксел, сляпо копирана у нас, продължи да ни залива с лицемерие, лъжи и двойни стандарти.
Разделението в самия Евросъюз за търсенето на изход от тази война вече е факт. От едната страна са Балтийските страни и Полша, подкокоросвани от Великобритания, която след Брекзит всячески се опитва да отслаби ЕС и Русия, от която той е енергийно зависим, и да извлече максимална полза за себе си. От другата страна са държави като Германия, Франция и Италия (да не говорим за Унгария), които в много по-силна степен са загрижени за собственото си население и за националните си интереси. Първата група иска войната да продължава и да се ожесточава – нищо, че всеки ден гинат стотици украински войници и че вече в киевската армия се мобилизират напълно невинни и непригодни за битки мъже. За тези държави е приоритет не благоденствието на Украйна и народа й, а отслабването на Русия, както и скъсването на всякакви взаимоотношения между нея и европейските гиганти Германия, Франция и Италия. Те пък от своя страна осъзнаха нещо, което за здравомислещите беше ясно още през март – че пълна енергийна независимост от Русия е невъзможна – не само в обозримо бъдеще, но и поне до 2030-а година, и то не на сто процента. Заканите на американския президент Байдън от края на февруари, че ще извади Москва от световния пазар на горива, се сгромолясаха с гръм и трясък. Към днешна дата Русия измести Саудитска Арабия като основен доставчик на газ за Китай, а приходите й, породени и от скочилите световни цени на енергоносителите, достигнаха рекордни стойности през това полугодие.
Разнобоят в Европа тепърва ще се засилва, както и натискът от страна на гражданите върху правителствата им да се търсят компромиси за приключване на тази война. Трезвите гласове, включително откъм НАТО и от влиятелни американски медии, че Украйна е по-добре да направи исканите от Москва териториални отстъпки, но да съхрани икономиката и бъдещето си, ще стават все по-силни, и никаква цензура няма да смогва да ги заглуши.
На фона на всичко това в България да се правим на щрауси със заровени в пясъка глави и да се увещаваме, че всичко е наред, е нищо повече от плиткоумие. Вярно е, че във Фейсбук понамаляха профилните снимки с украински знаменца – замениха ги стикерите „Аз подкрепям Кирил Петков“ и „Аз подкрепям Никола Манчев“. И друг път е ставало дума – войнстващият либертариат от центъра на София има много кратък период на фокусиране на вниманието. Враговете се сменят често, поводите за недоволство и „граждански протести“ в социалните мрежи – също. Но социологическите проучвания безстрастно показват, че жълтите павета не са България, както и че София не е Брюксел.
Някои хора живеят в собствен мехур, в „ехо-камера“, където всички са на техния акъл и се надъхват едни-други. Но точно това капсулиране води до драматични разочарования впоследствие, до изненади, които през есента и зимата ще станат все по-често явление в българската политика.
Лятото на несъгласието тепърва ще се разгаря. Само фейковете ще сменят имената си. Довчера беше Буча, после ни обясняваха, че никой няма да плаща в рубли на Путин, че Европа може и без руската енергия, и че „орките“ всеки момент ще бъдат изгонени от рускоезичните територии. Днес вече са спуснати нови врагове – в Европа Шолц, Макрон и Драги постепенно стават „лоши“, а добрите са Бобо Джонсън, Байдън и поляка Дуда. У нас пък вече се воюва срещу мафията и лошия Слави, който предал протестърската коалиция. Демек, ако наесен имате някакви финансови проблеми, да не си помислите, че някой друг е виновен за тях?