От безумна, пещерна критика, до прибързани снобски хвалебствия: как един филм успя да раздели обществото за пореден път

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 31 юли

С „Одисея“ на Кристофър Нолан се получи същото като и с „Опенхаймер“ преди три лета – в киносалоните влязоха хора, които принципно не ходят там. Те бяха привлечени не толкова от мащабната реклама, колкото от разразилия се спор за и против филма. В социалните мрежи се вихри истински ураган от кавги, като повечето мнения са крайно полярни и по своему безумни. Най-чаканата кинопремиера на това лято се оказа пореден разделителен дувар в съвременното общество – и българското, и световното като цяло. То до такава степен е поляризирано идеологически, че вече конкретните поводи за спорове остават някъде встрани, почти илеревантни. Мненията са създадени предварително и се отстояват с възпалителен патос, а инакомислещите са сочени направо като смъртни врагове.

Двата лагера около „Одисея“ всъщност пеят една и съща песен, само че обърната огледално. Едните гледат шарения кастинг от актьори и виждат в него достатъчно основание за възторг сам по себе си: щом съставът е разнообразен, филмът вече е морално постижение, а художествената преценка идва някъде на заден план, почти като бонус. Възхваляват избора на режисьора, определяйки го не просто като неутрален, а дори като „далтонистки“ – тоест напълно обективен без оглед на цвета на кожата, просто търсене на най-добрия актьор за всеки образ. Но в съседно изречение важно обясняват точно защо тази неутралност „носи послание“, без дори да усещат противоречието в тезата си. За тях фактът, че режисьорът е събрал актьори от различни континенти (и нито един грък за разказването на тази дълбоко гръцка история), се превръща в художествен аргумент, макар да не би трябвало да е такъв – той е само статистика за продукцията, също като бюджета или броя снимачни дни. Хубавата Елена е избрана чернокожа, защото Лупита Нионго е добра актриса, но пък именно защото е чернокожа, това прави филма толкова модерен и въздействащ? Хелоу? Добре ли сте?

Другите правят същото упражнение, но с обратен знак. За тях същият този кастинг не е неутрален факт, а доказателство за заговор – режисьорът е капитулирал пред „боговете на етническото и сексуално многообразие“. Присъдата се произнася, месеци преди филмът да излезе от монтажната зала, на база слухове, изтекли снимки и погрешно предадени роли. Бившата жена Елиът Пейдж ще играе един кльощав Ахил – какъв позор! После не се оказва точно така, но лошото впечатление остава. Негодуванието не изчаква аргумента, нито дори художествения факт – то е изпреварило самия обект на възмущение, предшества го и предварително го осмива и обезсмисля.

И двете страни на практика отказват да гледат филма като филм. Едните го превръщат в манифест за добродетелност, другите – в символ на холивудския и либерален упадък. Едните са готови така да похвалят и някой далеч по-слаб филм, стига актьорският му състав и режисьорският подход да отговарят на очакваната от тях формула. Другите биха отхвърлили и шедьовър, стига в него да участва актьор с грешния тен на кожата. Никой от двата лагера не е готов да признае дори частица от аргументите на противника.

И двете страни водят тази война заради самата война. Предварително са наточили мечове и копия за тази битка, а след „Одисеята“ ще я пренесат и на някое друго бойно поле, без значение от кое изкуство и коя сфера. Така впрочем беше и с безумната постановка по Бърнард Шоу в Народния театър. Едните я хвалеха по идеологически причини, а другите я заклеймяваха със същите аргументи. До анализ на конкретния театрален факт (а той не беше много за хвалене) всъщност изобщо не се стигна. Но пък имаше протести отвън и счупени актьорски очила.

По подобен начин бяха възхвалявани и холивудски филми като „Барби“ и „Дюн“. Критиката ги превърна в явления, каквито те не са – с единствения аргумент, че са достатъчно модерни, „диверсифицирани“ и прогресивни. Достатъчно „уоук“, както биха ги иронизирали не без основание от противниковия отбор.

Удоволствието да се гледа кино заради самото кино или театър заради самия театър, да се слуша музика заради самата музика, без значение дали я изпълнява либералът-демократ Брус Спрингстийн, който превръща концертите си в пледоарии срещу Тръмп, или защитникът на палестинците Роджър Уотърс, сякаш вече е безвъзвратно забравено. Изкуството е транжирано на идеологически парчета от воюващите смъртни врагове – последователите на „новото време“ и привържениците на добрия стар патриархален консерватизъм.

Всъщност, тези два лагера се нуждаят един от друг много повече, отколкото от самия художествен факт. Всяка прекалена възхвала от единия подхранва увереността на другия, че наистина има заговор за налагане на идеология; всяко прекалено възмущение от втория поражда у първия чувството, че защитава прогреса от „варварите пред портата“.

Одисей поне е имал ясна цел – да се прибере у дома в Итака. Днешните двама спорещи пътници обикалят едни и същи води безкрайно – убедени, че плуват в различна, но единствено правилна посока.

От цялото това разделение филмът е печеливш като бокс офис (гледаха го дори неизкушени от киното случайни зрители), но губещ като произведение на изкуството. Художествените му качества остават на заден план. След 10 или 20 години никой няма да си спомня за тях – така, както „Опенхаймер“ е забравен още отсега. Ще го помнят като „филма с чернокожата Елена“, или като „там, където 50-годишната Шарлийз Терон играеше млада нимфа“, и толкоз. Дълбоките послания на Нолан за последствията от войната и чувството на трагическа вина, когато нарушаваш божиите закони, ще се споменават от малцина. Донякъде и самият режисьор ще си е виновен за това, но най-вече причината е в епохата на разделение, в която живеем.