Еуфорията около цар Самуил беше голяма, но под повърхността й се усети неолибералният страх от възраждането на националното чувство
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 9 октомври
Днешният глобализъм поставя акцент върху автономния индивид, който има право сам да избира начина си на живот, убежденията си и дори своята полова идентичност. Това има очевидни предимства, защото го освобождава от куп наследени ограничения. Но има и друга, не толкова явна последица: отслабва самата идея, че човек може да има някакво задължение към наследеното. Снема всякаква отговорност за каквото и да било.
Това се вижда най-вече в отношението към традицията. За традиционното мислене фактът, че даден обичай е съществувал столетия, не е доказателство, че той непременно е правилен и смислен, но е достатъчна причина да бъде разглеждан внимателно и уважаван. Той е оцелял през много поколения и явно има някаква социална или културна функция. За радикалния индивидуализъм обаче самото дълголетие на една традиция не е аргумент. „Защо трябва да я следвам, след като не съм я избрал?“, се пита модерният неолиберален човек. Налице е съществена промяна в начина, по който той се отнася към миналото.
Неолиберализмът издига в култ индивидуализма и глобалния поток от капитали, хора и услуги. За да функционира този модел максимално ефикасно, е важно да няма граници, културни бариери и национални регулации. В тази система историческата памет и връзката с миналото са досадна пречка – те създават идентичност, която се противопоставя на пазарната рационалност. Колективизмът, идеята за някаква общност, са най-големият враг на днешния либерализъм. А чувството за историчност упорито превръща отделните индивиди в колектив. Помага на стадото овце да стане осъзната маса с общо самосъзнание.
Историята носи усещането за граници, за национална държавност и за традиции – такава е нейната същност. Страданията и жертвите на една нация, както и големите й победи и успехи, няма как да бъдат оценени в парично изражение и сведени до финансова ликвидност, както днешният либерален строй повелява. Неолибералната рамка методично омаловажава историческото съзнание, замествайки го с концепцията за непрекъснато настояще, в което индивидът е само консуматор и „глобален гражданин“.
Трансхуманизмът и глобализмът са естествено продължение на тази идеологическа схема. Глобализмът се стреми да заличава суверенитета и спецификите на отделните нации в полза на наднационални структури и пазари. Трансхуманизмът отива още по-далеч, като отхвърля биологичните и историческите ограничения на човешкия вид. Той цели пълно пренебрегване на корените в името на бъдещо технологично преформатиране на човека. И в двете концепции миналото се възприема като изостаналост. То е досадно бреме, сфера на ирационални предразсъдъци, които трябва да бъдат надмогнати.
Малка част от негодуващите срещу хорото пред Народния театър протестират, защото музиката наистина пречи на актьорите в някои от представленията вътре. Те биха го мразили даже и да се играе на площад, където не заглушава никакви сценични диалози. Негодуванието е срещу самото хоро като такова, срещу идентичността, която то носи, и която се противопоставя на модерното наднационално време. А също и на някои от „наднационалните“ (това е най-меката възможна дума) пиеси, които се играят върху най-голямата ни театрална сцена… Пилонът на Рожен, ако не сте забравили, беше обект на същото омерзение и опит за подигравки. Съборите в Жеравна открай време са в този черен списък. За историческия парк на Ивелин Михайлов или пък за „Цари Мали град“ в Белчин да не говорим. Те са направо заплаха за националната сигурност.
Отношението към историческите паметници, монархическата институция и гробовете на владетели е част от същата логика. Паметникът е физически обект, който задържа вниманието върху конкретен исторически момент, герой или идея и изисква колективна сплотеност и уважение. Неолибералната общност гледа на тези символи с открито пренебрежение, защото те утвърждават ценности, надхвърлящи личния комфорт и пазарния прагматизъм. Монархията, като институция с вековна приемственост, и гробовете на владетели са ясно видими белези за непрекъснатост на държавата и традицията, поради което все по-съзнателно биват представяни като отживелица.
Преместването на тленните останки на цар Самуил от Гърция в България и реакцията на неолибералния спектър прекрасно илюстрира това противопоставяне. От една страна, за голяма част от обществото това събитие донесе неподправена, небивала национална радост, свързана с връщането на важна историческа светиня и почитане на държавната традиция. Но под повърхността на това събитие прозираше притеснение и дистанциране от друга част от обществото ни. Радостта беше престорена, а в доста социални акаунти се долови директно омерзение, сякаш става дума за поредното шествие в защита на семейните ценности като контрапункт на юнския гей-парад в София.
И как няма да се притесняват? Това епохално събитие активира национално съзнание и чувството за принадлежност към конкретен, териториално фиксиран народ с неговата ту велика, ту трагична история. За неолибералните кръгове подобно активиране е риск от възраждане на национализъм, консерватизъм и скептицизъм към глобалната интеграция. Нациите със собствена история пречат на индивидите да бъдат отделни, и съответно да са много по-лесни за интегриране в общата световна схема.
Светът на глобалния пазар и на обещаното от трансхуманизма безсмъртие има органична неприязън към историческото чувство – към паметта като дълг, към гроба като адрес, към владетеля като знак на приемственост. Основната единица на пазарната мисъл е индивидът, който сключва договори и дължи само онова, което е подписал. Британската премиерка Маргарет Тачър го изрази с обезоръжаваща откровеност, когато през 1987-а заяви, че обществото като такова не съществува и че има само отделни мъже и жени и техните семейства. Нацията обаче е именно обществото, разтегнато във времето.Още през XVIII век Едмънд Бърк, основоположник на модерния консерватизъм, го каза най-точно: държавата е съюз между живите, мъртвите и още неродените.
Мъртвите не са подписали договор с нас, формално не им дължим нищо. Модерната „логика на договора“ не може да обясни защо трябва да стоим мирно пред един саркофаг. Всяка почит към мъртвите в нейните очи е предразсъдък или най-малкото някаква лична прищявка, нещо като предпочитанието към един вид лате пред капучино.
Модерната работна сила трябва да е подвижна – от селото към града, от един град към друг, от една държава – към друга. Потребителят трябва да е вечно гладен за нови продукти, а градът – перманентно готов за преустройство. Гробът обаче е неподвижна точка, той е своеобразна историческа котва и точно затова – пречка.
Горе-долу същото се случва и в областта на образованието, където днешните така наречени демокрации все повече неглижират хуманитарните науки в името на лесната за калкулиране полза, на печалбата. Историята, философията и науката не се побират в съвременната таблица за „възвращаемост“. В представата за образованието като за хладнокръвно пресметната инвестиция изучаването на миналото е ненужен, дори вреден разход.
През 1989-а философът Франсис Фукуяма обяви „края на историята“, от който после му се наложи да се отрече. Имаше предвид края на съперничеството между идеологиите, но в публичното съзнание останаха опростената версия и лозунгът, че алтернатива на либералния свят няма. А щом няма такава, значи историята е завършена и миналото е просто някакъв склад с неща, които вече не ни трябват. Или пък се превръщат в някаква стока, носеща допълнителни печалби.
На Запад отдавна съществува т.нар. „индустрия на наследството“: замъци за сватби, старинни центрове, превърнати в сувенирни улици, стоки с надпис „от 1850-а“. Миналото се ползва като декор, стига да не пречи на печалбите. Британската версия на предаването „Трейтърс“ се снима в ослепително красив шотландски замък, който обаче е недостъпен за обикновени посетители. Можеш да го наемеш, за да направиш сватбена церемония там. Можеш да снимаш и хитово риалити шоу. Но не можеш да отидеш, за да усетиш директно историята, да се докоснеш до нея.
Някои „приветствия“ за завръщането на Самуил у нас влязоха именно в тази рамка. Либералните активисти видяха в него най-вече символ на междудържавно сътрудничество и подчертаваха, че след повече от хиляда години конфликти днес няма граница между България и Гърция и даже имаме обща валута. Продължението на тази мисъл е, че мощите на Самуил можеха спокойно и да не се преместват. Царят се приема (хайде, от тях да мине!), но най-вече като доказателство, че сме го надраснали, а не като някой, комуто дължим преклонение и историческа памет.
Монархията е институция, която не работи на цикли, за разлика от пазарно-демократичната система, където всичко се смята в тримесечия, мандати и социологически рейтинги. Тронът и короната носят легитимност от произход и време и са живо оскърбление за мита за самоиздигналия се човек, при който (уж) важат само заслугите. Затова най-доброто, на което монархът днес може да се надява, е да остане туристическа атракция или да бъде въведен в системата като обикновен политик. Симеон Сакскобургготски се върна в родината през 2001 г. и стана министър-председател, но не и цар. Днешният пазарен свят приема всичко от монархията – личности, водачи, потенциални печалби, но не принципа за историчността.
Зигмунд Фройд нарича „завръщане на потиснатото“ онова, което изплува, когато дълго е било отхвърляно. Масовата радост по софийските улици на 3 октомври е доказателство, че потребността от памет не е умряла, а само е била без конкретен обект за проявата си. Хората дойдоха не за да консумират нещо, а да участват в събитие, което не е за продан и не носи печалби никому, а е коствало един куп представителни разходи на една държава. Това е истински кошмар за бленуващите новия либерален ред, който държи хората да са сами, да са отделни индивиди, защото само така могат да бъдат граждани на света и на нищо друго. И да пресмятат всичко в евро, долари и центове.
Родните грантаджийски сайтове побързаха да иронизират церемонията и да я опишат като пътуващ цирк, шоу с изтребители F-16 и Миг-29 (ау, какъв срам, летяха едни до други!). Ритуалът беше разказан на езика на зрелището. Една нова култура, която е загубила усета си за свято и свещено, видя в погребалната процесия само постановка и акцентира върху нейната излишна церемониалност. Иронията стана отбранителен щит срещу внезапно избликналата вълна на патриотизъм и национално единство.
Освен езика на зрелището, бе приложен и езикът на сметката. Въпросът какво даваме в замяна на Атина е резонен и законен сам по себе си. Но вижте с какви думи се изразява той – размяна, цена, баланс. Дори за мъртвите и за историята се води разговор като за стока. Като за нещо, на което може да се сложи етикетче с цена.
Историята на цялата наша книжнина е една борба срещу забравата. През 1762-а Паисий възкликна срещу сънародниците си, които се срамуват от рода си и искат да станат гърци. Иван Вазов написа „Епопея на забравените“, за да упрекне поколение, което бързаше да забрави героите си. Джордж Оруел предупреждаваше, че който владее миналото, владее и бъдещето, а друг писател – Милан Кундера, определи борбата на човека срещу властта като борба на паметта срещу забравата.
Всичко това е един и същ спор, който се води постоянно, а в наше време олицетворява надигащата се съпротива срещу налагания глобален пазарен ред. Народ, който не познава мъртвите си, не познава и своите дългове, а само цените, които плаща в магазина и на геополитическия пазар.
